Когато по-късно показа поканата на Явор, реакцията му беше спокойна. Много по-спокойна от очакваното.

– Боже... – каза. – Ужасно ти завиждам. Знаеш това. Но и много се радвам за теб. Горд съм, че имам такива приятели. И ти трябва да си горда. Даже да се възгордееш. Тъкмо е правилният момент за това.

Горда. Дара стана от любимия си стар диван до прозореца и закръжи из малкия хол на апартамента им. Какво имаше още? "При лоши хора ще отидеш и лоша болест те чака там…" Тръсна глава. Обиколи стаята и се спря пред Явор, който беше потънал в креслото до дивана. Усмихваше й се широко. Твърде широко.

– Седни в мен. – Тя се отпусна на коленете му и заби нос в рамото му. – Ехо, знам какво си мислиш. Че Боян е гений. Нищо ново. Но кой е най-умният? Най-добрият? Ти. Винаги си ни го набивала в главите. – Дара закима без да вдига глава, а Явор се засмя. – Ето виждаш ли? Никакви гении не могат да стъпят на пръста ти.

– Тъпчо, какво ли разбираш.

– Така си е, не разбрах как се стигна дотук, все си мислех, че ще рисуваш, а не че ще се състезаваш с Боян.

– Ти се състезаваш с него, не аз, – промърмори Дара. – Аз дори вече не работя в института.

– Хич не ти и трябва скапаният институт. Аз на твое място бих подскачал от радост, но както виждаш, аз писмо нямам. Може би е за добро като сe замисля, бих получил инфаркт. После ще останеш сама. И какво ще правиш такава самотна и гениална? Без мен? Не, така е по-добре.

Тя зарови пръсти в тъмната му коса и се притисна още повече в него.

– Ти изненада ли се когато Боян получи поканата?

– О, момичето ми. – Явор обърна лицето й към своето и премести косата й зад ушите. – Първо, естествено, че бях изненадан. Всички бяхме като гръмнати, нали? Знаеш, че никога не сме го очаквали наистина. Беше само игра. И Боян беше шокиран, бъди сигурна, нищо, че се държеше така, сякаш е най-естественото нещо на света. Но да, той е гений, златното ни момче, всички приемат, че му се полага. Второ… – Прегърна я силно и я залюля като малко дете. – Някой някъде там далеч, зад океана, е усетил какъв брилянтен и бърз ум се крие зад тази прекрасна малка глава. Някой много умен, каквито са всички там. Колкото и да е умен обаче, няма как да види това, което аз виждам, и за което съм толкова благодарен. Помни, скъпа, аз съм този, единственият, който не те харесва заради ума ти или характера ти, а заради усмивката ти, заради косата ти, която е най-черната и дълга коса изобретявана някога. Заради гигантските ти очища, които виждат и разбират повече отколкото трябва. Заради тези пръсти и тези вежди. – Явор я целуна по очите и челото. – Повярвай ми, Боян няма нито едно от тези неща. Той е дългунест, русоляв, има ужасна шарена брада и очите му са малки. Разбира се, очите на всички нормални човешки същества са малки, в сравнение с твоите, но това не е важно. Това, което казвам е, че как изобщо може да се сравняваш с един физик? Той даже физик не е като хората, ами е някакъв хибрид. – Тя се засмя и се поотпусна.

– Ти си идеалната опора в живота, Яворе. Тъкмо когато имам нужда от окуражаване, ми казваш, че ме вземат заради черните ми очи.

– За какво друго, любима. – Явор замълча за малко, продължавайки лекичко да я люлее в ръцете си. – Помниш ли, – попита, – помниш ли кога за първи път чухме за университета в Колвер?

Разбира се, че помнеше.

– На дванадесетия ми рожден ден.

– Аз защо съм останал със спомена, че беше на тринайсетия?

– На дванадесетия, когато ми подари гарвана. Помня. И няма да простя лъжливите ти клетви, че е говорящ и че ще го науча да казва "задник" и да пее неприлични песнички. А ми подари некадърен гарван.

– Некадърната беше ти, любима. Затова го пусна на втория месец, за да не се разбере, че не се справяш изобщо.

– Не съм го пускала. Избяга си най-подло сам, защото ти ми го беше избрал такъв, нарочно. Заради теб не разбрах каква физиономия щеше да направи баба ми ако го беше чула да пее.

– Помниш ли, ти тогава я попита какво е правила тя на тринайсетия си рожден ден.

– О, вярно. На дванадесетия. И тя каза, че било война, но въпреки това родителите й я завели на прочут тогава ресторант и й подарили скъп часовник. Ресторантът се казвал Колвер.

Дара беше отбелязала, че името е странно, чуждо. И баба й беше обяснила, че името е древно, че по тези земи се е срещало далеч преди началото на българската държава. Но че да, вече малцина го помнят. Затова пък, беше добавила с многозначително вдигнат пръст – знаете ли, че в Америка, са построили град. Идеалния град. Децата бяха наострили уши. И знаете ли как се казва този идеален град? Колвер, беше завършила тържествено. Какво му е толкова идеалното, пренебрежително я беше попитал Боян, и как въобще един град може да бъде идеален. Баба й беше помълчала, а после им разказа, че там всички къщи били красиви и големи като дворци и нито една не се повтаряла с другата. В града се използвала слънчева енергия, валяло само когато било необходимо, а топлината се регулирала така, че всичко да цъфти и дава плод през цялата година. Храната била най-изисканата и здравословната в целия свят и никой никога не се разболявал. А тъй като те са банда калпазани, няма да попаднат там даже в мечтите си.

– Това изобщо не беше вярно, – каза Дара като се подпря с гръб на гърдите на Явор. – Бяхме си банда гении, а не калпазани. – Явор се изсмя.

– Ти и Боян. Официално е потвърдено, че баба ти не е била права за вас. На мен ми остава да се къпя в отблясъците на славата ви… – Тя го сръчка в корема, но той хвана ръката й и продължи сериозно. – Питам се – какво е знаела баба ти за Колвер? Като оставим настрана безсмислиците.

– Знам ли, беше по-скоро приказка... но явно много повече, отколкото ни е казвала. По-скоро се чудя защо като пораснахме престана да го споменава. – Притисна се към Явор. – Толкова ми липсва… – Той я прегърна здраво и замълчаха.

Баба й беше най-интересният и най-важният човек в живота на Дара. Казваше се Едуина и беше странна и загадъчна като името си. Беше се родила на границата на двата века в заможно семейство. То й дало любов, образование и старт в живота, но и самочувствието, че не е поредното момиче, от което се очаква само да се задоми и да радва съпруга си. Че е самостоятелна личност, която може и трябва свободно да избира съдбата си. Така че Едуина беше завършила химия във Виена, но беше пътувала и учила по нещо къде ли не още – в Париж, в Рим, в Лондон, в Прага. Говореше свободно седем-осем езика и така и не се примири с неспособността на Дара да научи сносно поне английски. Не че Дара не се справяше, но никога не стана достатъчно добра, за да удовлетвори критериите на баба си за "сносно".

Едуина разказваше за младостта си някак странно – фрагментарно, без да сглоби цялостна история и оставяше на Дара и приятелите й да си дофантазират останалото и да направят връзките между отделните случки. Те не се оплакваха от пропуските – за тях беше достатъчно и това, че Едуина беше същество не само от друго време, но и от съвършено различен свят. Никога не спря да ги очарова това, че докато била млада непрекъснато пътувала, срещала се с известни личности, имената на повечето от които нищо не им говореха, но никога и не се усъмниха в думите й. Понякога изглеждаше, че се хвали, когато небрежно подхвърляше, че когато за жените било революция да карат велосипед, тя карала самолет. Че била първенец във випуска си в университета и че била толкова "хубавичка", че двама от обожателите й се убили по време на дуел. Дара обичаше да си представя лудориите й като на кино – как се е обличала като момче, как се надбягвала с коли във Франция, как веднъж дегизирана успяла да разкрие на всички, че един от най-надутите им преподаватели, който я тормозел, защото е жена, всъщност бил хомосексуален. Не че имала нещо против хомосексуалните, подхвърляше небрежно баба й, но имала много против лицемерите. Тази случка впрочем, едва не й струвала следването. Разказваше как тя самата опитвала от всичко, като много-много не обясняваше какво има предвид и оставяше широк простор на фантазията за това какво точно е включвало "всичко" по онова време. Искриците в очите й обаче, подсказваха на Дара, че спокойно би могла да отпусне въображението си и пак да не се приближи до истината.

You could be reading stolen content. Head to Royal Road for the genuine story.

Въпреки свободомислието си и клетвите, че никога няма да се омъжи, макар и доста късно за онова време, го беше направила след бурна любов с един търговец. Дара знаеше малко за дядо си, който беше починал три години след раждането на дъщеря им. Трудно й беше да приеме, че дядо й е бил търговец, все си представяше, че съпругът на Едуина би трябвало да бъде учен, писател или нещо по-екзотично. След овдовяването си, баба й беше останала сама с малката си дъщеричка. Имала малък доход и разчитала само на него – не можела и да си помисли да започне работа, още по-малко като химик и отначало й било доста трудно. После дошла Втората световна война, след това комунистите взели властта и едва тогава, за нейно щастие, приятели успели да й уредят работа в Националната библиотека. Докато се пенсионира, Едуина беше останала на работа там – безценно предимство за Дара и приятелите й, особено след като влязоха в университета, защото благодарение на нея винаги имаха достъп до забранените каталози и книги.

Баба й все повтаряше, че силните хора са спохождани от най-много нещастия, защото можели да ги преодолеят. Макар и баналност, тази мисъл беше болезнено валидна за Едуина, защото след загубата на родители и съпруг, преживяла смъртта и на дъщеря си, която загинала заедно с мъжа си при неясни обстоятелства скоро след раждането на Дара. Едуина прибрала при себе си малкото момиченце и то станало единственото й семейство. Скоро към тях се присъединиха Явор и Боян. Сигурно беше случайност – нещастна или щастлива – кой можеше да каже, че и трите деца бяха родени в една година, живееха на една улица и бяха останали сирачета. Бяха се сприятелили в детската градина, а Едуина ги взе под крилото си още преди да се научат да четат.

На Явор майка му беше починала при раждането, а баща му се беше пропил. Пробвал беше неуспешно да се жени още веднъж, а после беше заминал да работи в Сибир. Оставил детето на майка си, която още тогава била много възрастна и много болна, та всъщност цялата къщна работа се паднала на момчето, почти от невръстна възраст. Дара помнеше, че баща му редовно изпращаше пари, но така и не се прибра в България. По-късно научиха, че успял да се ожени успешно – за рускиня. Явор почти не говореше за баща си.

Когато бил на четири, Боян като по чудо оцелял в автомобилна катастрофа, при която загинали родителите му. Той имаше смътен спомен за тях, като винаги се чудеше дали е истински или е комбинация от разказите на роднините и забележително многото черно-бели снимки, които родителите му явно вманиачено са правели. Беше останал на ръцете на прекалено заетата си и преуморена леля – тя работеше на смени в местната бирена фабрика и отглеждаше още две деца. Чичо му също отсъстваше по цял ден, защото след работа се опитваше да припечелва допълнително от часпром – лепеше плочки и правеше гипсови орнаменти по хорските къщи. Леля му се оплакваше, че никога не му остава време и за тяхната къща, и че уж бил майстор, а никой не би разбрал, че е такъв ако погледнат собствения му дом, който плаче за ремонт и се руши. Не че се караха непрекъснато, но и не им вървеше много. Нямаха време за Боян и за двете си дъщери, които бяха доста по-големи от него. Те се грижеха колкото можеха за момчето, но той така и не успя много да се сближи с тях. Беше тясно да живеят всички в малкия апартамент и той мечтаеше да си има собствена стая, а не да спи заедно с двете момичета. Затова при всеки удобен случай оставаше да спи у Дара. Там беше широко. Дара и баба й живееха сами, къщата беше стара, стаите бяха малки, но достатъчни за всички. За него възможността Едуина и Дара да спят отделно, а и двамата с Явор да си имат спалня когато оставаха до късно, беше необичаен лукс.

Къщата имаше още един безценен плюс – просторният таван, където Едуина складираше всичко непотребно. Там децата бяха открили безброй съкровища: стар колониален корков шлем, прашен и избелял, но напълно запазен; лакирана и фино изрисувана мандолина със скъсани струни; множество стари книги, някои от които доста странни и на непознати езици; изпокъсани и изподраскани ноти за пиано, избелели снимки, всичките на непознати хора със странни дрехи и стреснати физиономии; порцеланова кукла с пищна, проядена рокля и проскубана вече черна коса, която изглеждаше толкова истинска, че като малка Дара я мразеше и се страхуваше от нея. Най-ценните вещи бяха един голям сиво-синкав дюшек "на баклавички", както се изразяваше Едуина, в който децата веднага се влюбиха и който се превърна в центъра на живота им – на него проведоха най-съкровените си разговори, на него изплакваха мъките и огорченията си, на него Дара и Явор се любиха за първи път. Другият безценен предмет беше старо и доста неугледно радио Телефункен, което Боян собственоръчно поправи, за да слушат тайно "черните" станции Радио Свободна Европа и Гласът на Америка. Третото нещо беше особено важно за Дара – акварелен портрет на баба й като млада, в цял ръст. Беше направен в Париж, на един от мостовете на Сена: слънцето осветява на петна през клоните на голямо дърво слабо и много елегантно момиче. Лицето й е нежно розово, устните присмехулно извити, тъмната й коса е дръзко прихваната само с една синя панделка и се спуска свободно до под кръста й, роклята й е права, с орнаменти, като от мозайка на Климт, а чадърчето е отпуснато на земята. Имаше нещо странно в рисунката – на пръв поглед портрет като портрет на красиво момиче, но до нея имаше сянка, сякаш не е била сама, а с още някой, който след това е бил изтрит или – както въображението услужливо подсказваше на Дара – е изтънял във времето до невидимост. Нещо като в романа за Дориан Грей – някой, който живеейки все по-пълноценно, е извличал живота и образа от картината, докато е останало само неясно петно във формата на човек, небрежно наведен към баба й. Пита Едуина, но тя махна с ръка и каза, че ненапразно този портрет е качен на тавана. Нямал стойност, художникът бил твърде млад, а и не особено надарен. С нея се справил сравнително приемливо, вероятно защото я обожавал, но не успял да нарисува приятеля й – все триел, все поправял, започвал отначало, и накрая картината останала така – наполовина готова и с грозно петно до нея. Затова и не я обичала особено.

Сигурно Дара не би се усъмнила в тази история, ако не беше видяла картината месец след смъртта на баба си. Беше се качила да разчисти и се шашна когато видя, че образът на баба й се е превърнал в същия неясен силует като призрачно изтънялата сянка до нея. Отначало не повярва на очите си. Свали портрета на долния етаж за да го огледа добре, за да се убеди накрая, че действително нежният образ на баба й беше изчезнал безвъзвратно. Единствената й утеха бяха многото копия, които сама беше направила на картината. Защото независимо от пренебрежението на баба й към акварела, на Дара й беше скъп, харесваше й да го гледа, да търси прилика със самата себе си, да си представя какво е правела баба й в Париж по онова време, просто да се наслаждава на красотата й.

Дори когато беше съвсем остаряла, Едуина си оставаше много хубава жена. Почина на 98 годишна възраст и дори тогава беше почти без бръчки по лицето и със съвършено бяла коса, която парадоксално, я правеше още по-младолика. Остана си енергична, слаба, много елегантна и прекалено проницателна. Дара тъгуваше за парфюма й, за нежния звук от шумоленето на дрехите й, липсваха й дребните неща, които баба й винаги правеше за нея – традиционната купа с дъхави жълти ябълки и киселото мляко с плодове и мед след вечеря. Дара предполагаше, че това е да имаш майка, това беше нейната майка, неин приятел, изповедник и опора във всяка ситуация. Спореха често, но никога не се караха, затова се изненада, когато първият и последен конфликт между тях се появи когато Дара и Явор решиха да се оженят.

Едуина хем обичаше момчетата като свои, хем не одобряваше връзката на Дара с Явор. През годините го беше показвала по много начини, но не се стигаше до остър конфликт. По-скоро се водеше позиционна война с надделяване ту на едната, то на другата страна. Дара не виждаше нито една разумна причина за това категорично противопоставяне на сватбата им. Освен това смяташе, че трябва вече да се е примирила с положението, след толкова много години, през които Дара не се отказа от Явор. Не си обясняваше и поведението на баба си, която беше с остър ум и не си поплюваше, а в този случай използваше недомлъвки и намеци, които дразнеха Дара още повече. Баналности като – Явор не е за нея, прави голяма грешка, жестоко ще съжалява по-късно, не знае какво прави, най-малкото трябва да изчака още малко и да изпробва и други възможности – не бяха убедителни и не бяха типични за баба й. Най-често повтаряше, че не трябва да бърза толкова, защото е почти сигурно, че бъдещето й е съвсем друго, и че не Явор е съдбата й. С една дума, рационалната и прагматична Едуина изведнъж стана драматична и заговори за съдба, като някоя от суеверните им съседки, които ходеха по врачки и си гледаха на кафе. Така или иначе, възпитана от баба си, Дара устоя на своето и не се отказа от сватбата. Това обаче, сякаш отне от живеца на Едуина. Тя се затвори в себе си, после започна да линее, кожата й стана прозрачна и една сутрин не се събуди. Последното, което й каза, когато разговаряха предната вечер беше "Не бързай с Явор". Дара не плака, сякаш мъката й беше запушила душата й заедно с обида и яд, че вече не могат да поговорят и да опита отново да обясни, да я накара да приеме решението й. Беше се свършило и никога вече нямаше да види тези странни скосени очи, да я чуе как тежко ругае някой от политиците или как се подиграва на някой слаб или сладникав роман. Особено й липсваше във важните моменти от живота й. Като сега, когато нейната, на Боян и на Явор мечта, посята от самата Едуина, най-после се сбъдна. Ако баба й беше тук, щеше да й признае, че е много щастлива, но и изплашена. И тъжна, че не може да сподели този миг с нея.