Дара, София, средата на август

Това беше годината, в която се случи всичко.

Понякога на Дара й се струваше, че някъде наоколо трябва да се е появила черна дупка, която засмуква плановете и добрите намерения и после ги изплюва обратно във вид на изродено всекидневие, повече приличащо на кошмар. И не беше само тя с такова чувство, всички около нея се оплакваха като нея. Може би нещастията и бедите бяха заразни, беше чела нещо подобно.

Още през януари съкратиха Дара от института и тя за първи път в живота си остана без работа. Беше неочаквано, беше неприятно, но не беше краят на света. Дори се почувства облекчена без постоянните дедлайни и конфликтите с директора. Толкова много свободно беше като ваканция, която продължи до момента, в който реши да започне лични проекти. Направи изследователско пътуване, за което прекоси цяла Европа с автомобил, което завърши с катастрофа и отвратителен месец в болницата. Когато най-после я изписаха, откри, че апартаментът им е бил разбит и ограбен, а отгоре на всичко, котката е избягала. Не бяха откраднали нещо важно, но за известно време Дара възприемаше дома си като омърсен. Тези проблеми и чувства бяха забравени, когато внезапно почина баба й. Смъртта на единствената й жива роднина съсипа Дара. Предстоеше й сватба, но не беше в състояние да мисли за такива неща точно в този момент и я отложиха за неопределено време.

Нещастия и проблеми се случваха на всички наоколо, което сгъстяваше и без това тягостната атмосфера. Дара никога не си беше представяла, че на тази възраст ще й се наложи да ходи на толкова много погребения и то само в рамките на няколко месеца. Не можеше да се начуди и на епидемията от разводи и раздели, която поразяваше близките й един по един. Единственото добро събитие между всички беди беше бременността на най-добрата й приятелка и последвалата й сватба. Останалото бяха продължаващи да се трупат нещастия, а годината далеч още не беше свършила.

Един следобед Дара седна и направи подробен списък с всичко случило се до този момент. Необяснимо високата честота на случайности и инциденти, я накараха да си даде сметка колко е уязвима. Затова си насрочи пълен профилактичен преглед, започна да внимава като пресича, престана да кара колата, а после почти престана да излиза от къщи. Затвори се за всички и затъна в четене на романи. Четеше каквото й падне - добри, слаби, интересни, странни, четеше ги и ги забравяше в момента, в който отваряше следващата книга. Всяка една от тях беше поредната тухла, която Дара слагаше между себе си и хаоса, с който не можеше да се справи. Стената обаче, зад която се криеше от настъпването на поредното и със сигурност много по-страшно събитие, което неминуемо щеше да я сполети, не й помагаше много. И все пак, не притеснението или страховете я тормозеха, а очакването. Нещо голямо предстоеше, знаеше го, усещаше го с цялото си същество. Настъпваше към нея и се готвеше да я нападне.

Тогава го срещна за първи път. Случи се в нощта преди да получи писмото. Не че можеше да се нарече среща, нито пък беше наистина нощ. Отначало забеляза само далечен, прозрачен силует. Дори не изглеждаше истински, изгубен в сиянието на твърде силното слънце. А после бавно го приближи, сякаш я беше придърпал към себе си. Изглежда не я усети, защото остана с гръб към нея, неподвижен и изгърбен. Тя се огледа – краката й бяха боси и затъваха в мокрия пясък, но не усещаше студ или влага. Боботенето на океана идваше приглушено, като през дебело стъкло. Духаше и вятър, само че тънката й рокля не помръдваше, за разлика от боклуците по плажа, които се търкаляха и шумоляха тъжно наоколо. Сянката на мъжа се бе протегнала дълга и червеникава, с мъничка глава, която Дара беше настъпила.

Мястото беше пусто и смътно познато. Тъмно розови вълни прииждаха прозрачни, без пяна. Небето надвисваше мрачно червено, почти черно. Сребърният пясък продължаваше безкрай в двете посоки. В трите, поправи се тя, като погледна зад себе си. Море от пясък и море от вълни. И един мъж на ръба между двете. Погледна към небето и отново се поправи. Между трите.

Дара пристъпи несигурно като се чудеше дали да се обади или да се отдръпне. Слънцето блестеше в очите й, но се виждаше, че мъжът е висок, а раменете му висят отпуснати. Позата му беше затворена и отблъскваща и тя не се осмели да го заговори. Погледа го още, а после лекичко запристъпва заднишком.

Тогава той бавно се обърна и я погледна. Тя не видя очите му, нито дори лицето му, все още само сянка между нея и слънцето, но усети погледа му и се закова. В този миг сякаш всички предчувствия и очаквания се събраха в този силует. Стояха без да мръднат. Тя почти на един крак, той полуизвърнат към нея. Тя понечи да каже нещо и в същия миг той вече стоеше на сантиметри от нея, предпазливо надвесен отгоре й. Да ме разгледа, помисли си тя, да види какво съм. Скулите, челото и носът сякаш се замъгляваха и й се изплъзваха. Тя примигна и отстъпи.

- Аз ли... – проговори той и гласът му така я стресна, че тя се спъна и подскочи в леглото си.

Пулсът барабанеше в главата й, а непознатият още стоеше пред очите й. Сън, осъзна най-после заедно с облекчение и съжаление. Вдиша дълбоко и се опита да се върне обратно на плажа. Червената светлина, призрачният вятър, контрабасовият глас... Залаяха кучета, някъде тъжно изцвили кон, после шумно отмина ранен автобус. Плажът се разпадна, очите избледняха. Опита се да задържи поне чувството на тревога и копнеж, което я стресна и събуди, но постепенно и то й се изплъзна. Изтри сълзата на бузата си и се извърна към Явор. Притисна се към гърба му, прегърна го здраво и се опита да заспи отново. Да продължи съня си.

На сутринта от него нямаше и следа. Сънят беше избледнял, но се бе появило неуловимото и дразнещо усещане, че трябва да си спомни. Да направи нещо? Уговорка, която е пропуснала? Рожден ден? Среща? Когато се убеди, че нищо не е забравено, се върна натрапчивата мисъл. Нещо ще се случи. И то важно. Не непременно добро. Накрая не издържа и излезе.

This tale has been unlawfully obtained from Royal Road. If you discover it on Amazon, kindly report it.

"Нещо идва за мен", ритмично се носеше в главата й, в такт със стъпките й. Бавно вървеше по пустата алея, втренчена в сянката си. Смътно си помисли, че цветът е странен, виолетов. Могат ли сенките да са виолетови? Боже, това не беше добре. Трябва да излиза по-често, да е по-активна, да започне сериозно да си търси работа, да се вземе в ръце, защото в главата й е каша и изглежда бавно започва да полудява. В този момент почти се сблъска с някого. Човекът сякаш беше изскочил от нищото точно отпреде й. Или беше материализираната й сянка? Силуетът трептеше в маранята, силует на жена. Дара едва виждаше лицето й, макар че слънцето биеше зад гърба й. Отстъпи още назад с усещането за deja vu.

– Много ти е силна магията, момиче, – промълви жената след кратко мълчание. Дрезгавият й провлачен глас проби виолетовата пелена пред очите на Дара и силуетът придоби плът. Циганка. Стара и нагиздена. Вълшебството на момента се разпиля.

Дара се опита да се усмихне и да продължи, но с бързо движение циганката й препречи пътя. Дара знаеше какво ще последва – скучна тирада за вести, документи, които ще променят живота й, но мъжът й, о, мъжът й, той е добър човек, но не я обича както тя го обича и ще срещне друг в живота си. Дали това важи за бъдещ съпруг? Или не дай боже да заговори за болести. Почти я чуваше как нарежда – да се пазиш от зли очи, че на дълъг път ще тръгнеш, при лоши хора ще отидеш и лоша болест те чака там. И теб, и бебето, дето скоро ще си имаш. Изсмя се вътрешно – и тя може да си гледа, че и по-добре. Какво още? Нещо зловещо. Да внимаваш какво ядеш и какво пиеш, жълти очи да отбягваш, че смърт ще ти донесат… Нещо за сенки? Едва ли. Въздъхна. А циганката стоеше мълчалива и заплашителна. Дара искаше да й каже, че никак, ама никак не обича да й предсказват бъдещето. Без значение дали е за добро или за лошо.

– Няма да ти гледам, – отговори сякаш на мислите й циганката. – Не искам и пари да ми даваш… Нищо не искам от теб, момиче. Само да знаеш, че ти е много силна магията. Спомни си като му дойде времето. Където си била пак ще отидеш. Но не така.

И си тръгна. Изведнъж. Дара остана на място объркана, после се обърна и видя жената да излиза чевръсто от парка и да завива по улицата към църквата. И кога успя да се отдалечи толкова?.. Само това ли искаше да й каже? Озърна се отново към сянката си, сякаш можеше да й обясни какво стана. Магия. Силна магия. Не че вярваше в тези неща. Продължи бавно нататък. Да си спомни. От сутринта само това и прави. Но какво? Къде да отиде? И това ли каза тя, че трябва да отиде някъде? Спря се, застигната от чувството, че нещо е кривнало в грешна посока. Целият ми живот е объркан, помисли си, изместен от самото ми раждане. Вдигна лице към слънцето, затвори очи и се остави на успокояващата червенина под клепачите й. Хрумна й, че светът би бил значително по-красив с червено небе, тъмно червено, чак до черно. Но небето си е синьо, магия няма и ако животът й наистина е сбъркан, никой не е виновен за това. Разкърши рамене и излезе от парка.

Колкото и да се правеше, че не отдава значение на срещата с циганката, по пътя към дома вече беше разбрала, че това, което чака вече я е настигнало. И че животът й е на път да се промени. Сърцето й биеше бързо и повърхностно, главата й беше замаяна и устата й пресъхна. "Нещо вече те достигна", прошепна и тогава телефонът й завибрира. Спря, за да провери съобщението. Получила е писмо. Подател - Колвер.

Коленете й омекнаха и тя приседна на пейката близо до входа на къщата им. И за първи път от началото на годината се разплака. Не мислеше за поканата, която беше получила от Колвер, не. Мислеше за Боян. За небрежния начин, по който той беше съобщил през януари, че заминава за мечтания от всички университет. Мислеше си за усмивката му, усмивка на победител. Мислеше си за болката, която усети тогава, сладко-горчиво чувство на загуба, радост и разочарование. Плачеше за раздялата, за това, че не се сбогуваха като хората. Мислеше за срама и за рухналите надежди, за една стара клетва и за пропукано приятелство. Плачеше от вина. Беше в шок.

Ако някой я беше попитал предишния ден какво означава за нея Колвер, вероятно щеше да отговори - провалена мечта. А също част от детството й, свързана с баба й, с майка й, с тайни амбиции и състезанието между нея и най-близките й приятели - Явор и Боян. Колвер беше много повече от това, разбира се. Това беше също и мечтата на всеки учен на планетата. Ако Нобеловата награда беше най-голямото признание за постижения или открития, то поканата от университета в Колвер беше най-голямата възможност да направиш тези открития, да оставиш нещо след себе си. Поканата беше ексклузивна, елитна и почти невъзможно да бъде получена. Беше легендарна.

Да получиш покана от Колвер. Каква беше вероятността за това?

Бяха чували, знаеше се, че някакви хора отиват там. Как точно става обаче, не беше ясно изобщо. Знаеше се само, че група учени от университета в Колвер почти всяка година избират някого и животът на този някой се променя завинаги. Бяха чували, но беше малко като разказите за хора, които печелят джакпот от лотарията - да, знае се, че има такива, но не познаваме нито един от тях и на нас няма да ни се случи. Никакви награди или публикации не можеха да ти осигурят покана за там. Критериите за подбор бяха пълна мистерия. Нищо не беше ясно. Затова изглеждаше сякаш просто някои хора имаха късмет..

И Боян беше станал един от тях. Ей така, един ден, без никой да го очаква. Да, бяха обсъждали колко прекрасно би било да заминат и тримата за Колвер. Но с годините той се превърна в шега, в емблема на отминалото детство. Невъзможността на тази мечта ги свързваше по-силно може би от много други общи преживявания. А после Боян се оказа един от избраните. И това ги нарани. Нарани ги като група, нарани връзката им. Разбира се, те се радваха за него, радваха се искрено. И все пак, всяка мисъл за това, че общата им мечта се реализира само за един от тях, беше болезнена. До такава степен болезнена, че Дара се хвана един ден да си мисли, че всички проблеми и провали в живота й започнаха именно след като Боян получи проклетата покана. Съжаляваше по-късно за това колко неловка беше последната им среща преди заминаването. Може би затова той не им писа после оттам. И те не му писаха. Тя не искаше да признае дори пред себе си, но отсъствието му беше болезнено.

През всичките тези месеци за първи път си позволи да скърби за всичко, което се беше случило през годината, за баба си, за проваления си брак и за изгубените приятели. Плачеше. Но и се усмихваше. И тя беше победител. Един от късметлиите. В главата й отново се завъртя "Чака те вест, документи, които ще променят живота ти… На дълъг път ще тръгнеш…" Глупости, измисли го сама, подигравайки се на циганката. Глупости. Дали?

"Дишай," заповяда си. "Как се превърна изведнъж в такава ревла? Боян ни очаква там, най-после всички ще се съберем в Колвер. А поредицата от нещастия свърши".