Пролог

Бурята ги нападна в разгара на битката. Обсадата на гущероподобните се беше разпаднала още преди да дойдат подкрепленията от Запада. Сега се сражаваха с последни усилия, на свой ред обкръжени от безжалостните сенкоподобни и кръвожадните полимерни суперрицари на Безумния Професор. Но едва когато парчета лед удариха силно русолявото теме на архигенерала на полимерните, предводителите хукнаха през глава към къщата, за да избегнат по-нататъшните поражения и загуби в жива сила. След малко вече лежаха проснати на таванския дюшек подгизнали и задъхани, а навън се изливаше леден порой примесен с град и гръмотевиците се редуваха в неясен и не особено успокояващ ритъм. Момичето въздъхна дълбоко и изтри мокрото си чело.

- Прекрасно е, - каза след малко и разпери ръце. - Прекрасно е да си жив.

- Така си е. Извадихте късмет с бурята, - промърмори чернокосото момче, заслушано в тътена. - Иначе нямаше да си жива за дълго. Бях скрил такива резерви, че щях да ви разпертушиня за нула време.

- Тъпчо, - отвърна разсеяно момичето. - На кого му пука вече за битката? Сега ме интересува това, което усещам в момента. Чувствате ли го? Колко е хубаво да си мокър, да дишаш хладния въздух, да се стряскаш когато се святка... Да си жив.

- Да бе. По-ми харесва да съм сух и да не ми е студено. Дара, нямаше ли тук някакви одеяла?

- Млъквай, Яворе, разваляш момента. А точно този момент искам да трае завинаги. И да го запомня завинаги.

- Завинаги да си мокра, трепереща и да не можеш да излезеш навън заради бурята? - попита иронично русото кокалесто момче, а тя се усмихна загадъчно.

- Нищо не разбирате, момчета, ама нищичко.

- Обясни де?

- Усещането, Бояне. Да си жив. Да чувстваш разни неща. Няма значение какви. Да гледаш, да чуваш, да миришеш...

- Да пърдиш, - изкиска се Боян, но тя изобщо не му обърна внимание.

- ...дори да те боли и да трепериш... Искам да трае вечно. Не искам да умирам. Искам да съм безсмъртна.

Боян се надигна на лакът и забърса с длан мократа си потъмняла от дъжда коса.

- Няма ли да ти доскучее ако правиш едно и също нещо вечно?

Дара измънка отрицателно без да ги погледне. Очите й блуждаеха огромни и още по-тъмни както винаги, когато беше обзета от мисъл или се опитваше да проумее нещо.

- На мен ще ми омръзне със сигурност - каза Явор. - Бурята е готино нещо, обаче като видя сто бури и вече няма да забелязвам. И какво ще усещам? Само, че съм мокър. И без това да си мокър е гадно.

- Винаги има нещо ново,  - отвърна Дара тихо. - Нещо различно. Представяте ли си с колко нови хора ще се запознаем, колко неща ще научим, какви открития ще се направят и колко ще е различно след да речем трийсет години... Винаги ще има нещо ново...

- Накрая дори новото ще ти омръзне. Питай баба си. Като е уморена казва, че не й се живее вече.

- Глупости, - отсече Боян. - Казва го само, защото й писва от нас. Не съм я видял да се готви да умира, колкото и да е стара. Но не ми изглежда и да й е много забавно вече.

- Глупчовци сте вие. Даже не знаете дали ще имате време да ви омръзне. Ако живея колкото майка си, ми остават точно 20 години живот. Представяте ли си? Все едно са те осъдили на смърт. Знаеш кога ще ти се случи и броиш всеки ден. Докато ми стане интересно и ще съм гушнала букета. А ако не беше умряла толкова бързо, сега можеше да е с мен, нали? Да ме види каква съм, да си говорим. Мислите ли, че щеше да й е писнало вече? Не ми се вярва. Даже на баба ми не й е писнало наистина от нас, само се опитва да ни възпитава. - Гласът на Дара стана дрезгав и тя млъкна.

- Тогава защо не си пожелаеш да живееш колкото баба си, а не да си безсмъртна? - попита Явор.

- Защото, тъпчо, когато стана като нея пак ще има неща, които ще искам да видя. Хората ще напишат нови книги, ще направят нови филми, ще нарисуват нови картини... Ще има още места, където да искам да отида... Колко трябва да живеем, според теб, за да отидем на други планети или да дочакаме извънземните? Може да стане докато сме живи, ама не ми се вярва. А ако си безсмъртен какво ще те спре да пътуваш години, светлинни години...

Замълчаха. Боян изчезна за малко, а после се появи с няколко сухи кърпи и ги раздаде на останалите. Дара му се усмихна и скочи пъргаво, а дългата й черна коса пръсна капки навсякъде.

- Може пък да не ни е толкова скучно, - продължи след малко Боян. - Баба ти като е била млада всичко е било различно. Даже коли почти не е имало. Дали са си мислели, че ще отидем на Луната? А и на мен ми трябва време. Не че и така няма да да получа Нобелова награда, обаче ако живея вечно представяте ли си какво мога да направя? Ще открия телепортацията. И тогава ще видите какво се казва промяна. Всичко ще откачи. И съм безсмъртен, и мога да се телепортирам, и ще отида толкова далеч, че ще видя началото на вселената.

- Значи и ти искаш да си вечен? Като някой тъп бог? Боян-Зевс. Дара-Диана.

- Не искам да съм бог, изглежда гадно и не много забавно. Искам като човек да съм, но да не умирам. Лошо ли е? А и смъртта не ми изглежда хубаво нещо.

- Не е хубаво и да си безсмъртен. Не е редно. Всички умират. Значи така трябва. Така е било винаги. Както е в учебника по биология - кръговрат на природата. Трябва да се превърнем в нещо друго.

- Дървен философ.  Хората са казвали така е било винаги за толкова много неща, а после хоп, някой измисля или открива нещо и край. Вече светът се е променил. Ей такива като теб са изгорили Коперник. Защо да не станем и безсмъртни?

- Все едно, - нацупи се Явор. - Все едно, това няма как да стане, тъй че най-добре се примирете.

- Аз пък смятам, че може. - каза Дара и ги погледна с широка усмивка, от която и на двамата им стана горещо. - Трябва да забравим. Сънувах, че трябва да забравим.

- О, да, сънувала си... - започна Явор.

- Млъквай. Трябва да забравим, че сме смъртни. И да не слушаме такива като теб. Дето все мрънкат, че трябва да умрем или че нещо не може да стане. Трябва да забравим, ама наистина и тогава тялото ни ще започне да се държи като безсмъртно. И готово.

Явор остро се изсмя.

- Дарка, ти не си на 12, ти си на пет ако вярваш на такива идиотщини. Но умирам да те видя как точно ще го направиш.

- Не аз, заедно ще го направим - каза тя и очите й блеснаха. - Заедно.

- Аз нали съм от лошите, а и това са тооооолкова големи глупости.

- А ако не са? Представи си, че наистина се получи? Какво, ще ни изоставиш само защото си инат и така било написано в учебника по биология? Не може да се отделяш от групата. Ще го направим заедно и толкова. - Явор се изсмя отново, а Дара присви очи и той млъкна. - Ще го направиш, защото аз така искам. И защото не искам да съм безсмъртна без вас. А ако ти писне, ще се хвърлиш отнякъде и готово. Смъртта няма да ти избяга, ще те чака стига да я поискаш. Стига да си спомниш.

The story has been stolen; if detected on Amazon, report the violation.

- Като ми стане скучно ще си спомня със сигурност. Освен това да ти имам логиката. Безсмъртните могат ли да се самоубиват?

- На интелигентните хора никога не им е скучно, - игнорира го Боян и Дара го награди с усмивка. Бузите на Явор се сгорещиха. Това беше реплика на бабата на Дара.

- Казваш, че съм глупак, нали?

- Тъпчо си ти, не си глупак. Винаги си бил тъпчо. Без капка въображение. Затова ние ще се грижим за теб, а ти ще ни слушаш. Ще станем безсмъртни и велики. Боян ще стане най-великият физик на света. И ще открие телепортацията. А после и машината на времето. Ти ще станеш философ. Ще разсъждаваш кое е редно и кое не колкото си искаш. Макар че по-тъпо от това хич не си представям. По-добре стани психолог. Ама не, ще си скапан психолог. - Дара се засмя отново, а Явор се намръщи.

- А ти? Ти какво ще станеш? Велик и вечен директор? Директор на гимназия или по-добре генерал в армията, за да издаваш вечно заповеди. И всички да ти козируват. Завинаги. Или направо стани диктатор.

- Аз... - Дара приседна на изтърбушения диван в ъгъла и изпъна почернелите си крака. - Не знам какво ще стана. Разбирам само от рисуване и от приказки. Изчетох всички приказки на света...

- Е, чак пък всички, - Боян отново се изтегна на дюшека доволен, че целият е за него. - Знаеш ли колко приказки има на този свят?

- Може би не всички, но всички от библиотеката на баба ми. А това са много, ама много приказки.

- Това не може да се работи. По-зле е даже от художник. Трябва да си намериш нещо по-така. Иначе няма да можеш да храниш вечното си тяло. - Боян се изкиска. - И като се ожените с Явор, ще станете просяци. Какво ще правите без мен тогава? Но като получа Нобелова награда, ще бъда и богат, и вечен. И няма да живея тук. Ще избягаме всички на Запад.

- Не можеш да избягаш. Никой не може да избяга.

- Може. Стига да искаш много. Баба каза, че синът на съседите е избягал след като са го поканили на някаква конференция. И е останал там.

- Да, ама сега тежко им и горко.

- Няма значение, Яворе, -  прекъсна го Дара. - Ако сме безсмъртни кой ще ни спре? Ще заминем където си искаме. Дори на друга планета. Ще пътуваме непрекъснато. Ще правим каквото ни хрумне...

- Няма да стана философ. Ще стана физик. - Боян се надигна и изгледа Явор с едно око. - Какво, мислиш, че не ме бива? Че ме бива по-малко от теб?

- Стига, стига. - Дара подбели очи. - Тъпчовци. Но кого му пука какво ще работим ако имаме всичкото време на света? Ще правим каквото си искаме. Само да ни е интересно.

- А деца? - попита Боян. - Ще имаме ли деца?

- Не, - отвърна твърдо Дара втренчена в мръсния палец на крака си. - Никакви деца. Онзи ден говорих с баба. Жените в семейството ни... е, повечето поне, са умирали скоро след раждането. Мисля, че сме прокълнати. Раждаш - умираш.

- Може пък да живееш дълго като баба си, - отвърна Явор.

- Може, но няма да рискувам. А и за какво са ми деца, след като ще живея вечно?

- Говориш все едно си го направила вече. Толкова си сигурна.

- Сигурна съм. - прошепна тя. -  Усещам го. Вие не усещате ли? Не можем да умрем. Ние сме специални. Не сме като другите.

- Така е. - въздъхна Явор и събра кърпите на купчина. - Имам един много, ама много специален зъб ей тука точно и расте наопаки... Ти просто си навиваш неща на пръста. Сигурно е от дългата ти коса и бурмите в главата ти.

- Не усещаш, защото си глупав, но ще поумнееш покрай нас с Боян.

Тя скочи внезапно от дивана и се втурна в ъгъла, откъдето изрови изпод купчината стари вестници омачкан бележник, а после извади от счупения шкаф малка стъклена чашка и тънка четка за рисуване.

- Какво е това? - попита подозрително Боян.

- Това е твоят дневник, когато беше във втори клас.

- Чела си ми дневника? - извика той. - Как можа!

- Четох го, да и после го анализирах в моя дневник. Млъквай сега, това не е важно, а и е било преди сто години. Не разваляй историческия момент. - Тя се отпусна на колене в средата на дюшека и разтвори бележника. - Елате сега при мен. Трябва да се закълнем.

- За какво? - попита Явор, но въпреки това седна при нея.

- Да се закълнем, че ще живеем вечно. Че ще бъдем приятели вечно. Ще си помагаме винаги, каквото и да стане. Никога няма да се разделяме, никога няма да се изоставяме. Няма да се женим, защото другите няма да са безсмъртни, но дори и да го направим, пак ние ще сме на първо място.

- И ще живеем в Колвер. Поне за малко, защото ще ни поканят там. - допълни Боян.

- Точно така, в Колвер. В съвършения град. Там ще си имаме голяма красива къща, където винаги ще се прибираме. Дори да се разделяме за известно време, после пак ще се събираме там и ще си разказваме кой какво е направил. Ще се закълнете ли?

- Да, заклевам се, - твърдо отвърна Боян и се почеса по обеления нос.

- Чакай, не е готово още. Ти, Яворе, ще се закълнеш ли? Само да посмееш да не го направиш. Няма да ти проговоря никога повече, а тъй като ще съм вечна, това ще е твърде дълго време.

- Добре де, ще се закълна, - мрачно й отвърна Явор. - Все едно има значение...

- Бояне, дай ми ножчето си. - Дара се усмихна доволно и изгледа подред приятелите си. - Сега - всеки от вас срязва ръката си, по-добре на китката, за да тече повече кръв и я изцежда в чашката. - Явор се размърда неспокойно до нея.- Не се бой, може ли да си такъв пъзльо? Няма да режеш надълбоко, а и кръвта почти веднага ще спре сама.

- Сигурна ли си?

- Сигурна съм. Баба ми ми каза, че има някакви вещества, които карат не само кръвта да се съсирва, но и да се затварят раните. Изцеждаме в чашката и смесваме. После ще се закълнем и ще се подпишем с тази четка. С нея съм нарисувала най-хубавите си картини. Тъй че е много специална.

- А клетвата ще я напишем ли? - попита Боян. - Това може да е нашият кръвен договор. Договор за безсмъртие и величие. - Дара се изкиска щастливо.

- Ще я напишем, но четката не е достатъчно тънка и не вярвам да ни стигне кръвта за всичко. Ще използваме нещо друго, а отдолу само ще се подпишем. Става ли? Яворе, подай ми онзи молив там.

Явор неохотно стана да потърси молива.

- Това е някаква огризка и е много тъп.

- Нищо, ще стане. Сядай сега. Кой ще го напише? Яворе, ти. Ти пишеш най-красиво.

Явор въздъхна примирено и взе бележника. След малко текстът беше готов и тримата се изправиха в средата на тавана с тържествени лица, озарявани от време на време от светкавиците навън. Дара ги огледа един по един и по тялото на Боян преминаха тръпки. В този момент тя не му изглеждаше като обикновено момиче с изранени колене и чорлава коса. Приличаше му на опитна магьосница, с тези тъмни очи и знаеща усмивка. В този момент той щеше да направи всичко, което тя поиска. Щеше да тръгне навсякъде, където тя кажеше. И щеше да го направи даже ако беше сигурен, че ще съжалява после. А Явор мрачно си мислеше, че те са луди и двамата, и че го е страх, и че не е редно да се правят такива неща. И че раната ще се замърси и после Едуина ще им се кара, а когато се скара с баба си, Дара става неудържима и започва да прави глупости...

Първа Дара поряза ръката си и без дори да мигне от болката подаде бавно и ритуално ножа на Боян. Боян се поколеба само секунда, а после плъзна острието по китката си с едно бързо и плавно движение, след което стисна юмрук над чашата. Усмихна се доволно и подаде ножа на Явор. Явор го пое с два пръста и ръцете му се разтрепериха. Не понасяше кръв. Не обичаше да се наранява и не разбираше защо трябва да правят глупости. Дара обаче го изгледа строго, а усмивката на Боян стана съвсем леко подигравателна и той стисна здраво очи и сряза китката си. Острата болка стихна почти веднага и с просълзени очи протегна ръката си над чашката, която вече имаше кръв на дъното. След малко Дара с уверени движения размеси кръвта с обратния край на четката, а после тримата поеха дъх и в един глас прочетоха клетвата:

- Ние, трима бъдещи гении и най-почетните жители на Колвер, се заклеваме в живота си, че ще забравим за смъртта, ще станем безсмъртни и ще променим всичко. Освен това ще останем завинаги приятели, никога няма да се разделяме задълго - за този момент беше настоял Явор, защото му се струваше абсурдно да не се разделят въобще никога - и винаги ще се срещаме в Колвер, за да споделяме преживяванията си. Заклеваме се също да не се женим и да нямаме деца. И никога повече да не говорим за смъртта, никога да не употребяваме тази дума, за да забравим за нея завинаги. Който не спази клетвата, да се разболее преждевременно и да умре преди да е станал безсмъртен. Заклеваме се тържествено!

В края на клетвата Явор кръстоса пръсти зад гърба си и му се доплака от ужас. А ако заработи? А ако е истинска? Как можеше да не мисли и да не говори за смъртта и никога да не употребява тази дума? Как можеше да са толкова побъркани и толкова глупави и двамата? А и той, че се съгласява с тези откачалки? Най-много сега раните да се възпалят и да умрат от глупостта си. Поне да бяха взели спирт отдолу. Но Дара продължаваше да се усмихва уверено и загадъчно, а Боян да се хили самодоволно и Явор замълча и преглътна страховете си. После тримата един по един топнаха четката в кръвта и се подписаха.

В момента, в който привършиха, от бележника изригна висок синкав пламък, който лумна право в лицата им. Явор извика и изпусна всичко на пода. Децата отскочиха и безмълвно загледаха с широко отворени очи как бележникът гори в краката им, докато четката се търкаля към ъгъла като мъничка светеща магическа пръчка. Дара залитна и се блъсна в Боян, като и двамата се прекатуриха на дюшека. Явор седна направо на пода, неспособен повече да се държи на краката си. Тримата мълчаха докато огънят не изгасна. Първа, както винаги, се окопити Дара.

- Какво беше това?

Боян протегна треперещи пръсти към бележника и го издърпа внимателно към тях. Трите глави на децата - две черни и една руса, се събраха една до друга. Не си личеше да е горял. Сякаш си беше същият. Но на страницата с клетвата нямаше нищо. Съвсем празна. Нямаше ги нито подписите, нито старателно изписания с молив текст. Дара прелисти бележника, но всичко останало си беше на мястото. Спогледаха се. Очите на Дара светеха възбудено, Боян беше замислен, а Явор ставаше все по-бледен и очите му се насълзяваха отново.

- Какво стана по дяволите? - попита ги с много тих глас сякаш имаше нещо на тавана, което можеше да го чуе.

- Мамка му, - прошепна Боян. - Изгоря.

- Как може да изгори? - продължи да шепне Явор вече почти задавен от страх.

Тогава Дара се разсмя и се просна в цял ръст на дюшека.

- Не разбирате ли? - попита ги с ясен и звънлив глас. - Някой прие клетвата ни. Току що станахме безсмъртни.

Навън гръмна силно и двете момчета подскочиха. Сенките им се размазаха по стените на притъмнелия таван.